Приключи конкурсът „Моят летен офис 2019“, в който ви призовахме да ни разкажете как си представяте работата и работното ви място през горещите летни дни. Излъчихме и тримата победители, чиито разкази можете да прочетете по-долу.
- Първо място отредихме на Мариела Индова от Пловдив, която получава ваучер за две нощувки и вечеря за двама в „Косовските къщи“.
- Второ място – не се присъжда.
- На трето място класирахме двама участници. Това са Мариана Иванова от Пловдив и Юрий Стоянов. Те получават ваучер за обяд или вечеря за двама в „Косовските къщи“
А ето ги и техните разкази:
Камъкът си тежи на мястото, Мариела Индова
Лято е и душата ти се усмихва! Усещаме, че живеем като за последно и че с есента нещо ще си отиде от нас. Копнеж, мечта или дори илюзията, че сме живяли истински! Работя в малък, прашен офис на края на града, но съм щастлива… В Пловдив, градът с най-мръсния въздух в Европа, но дишам спокойно… и си мисля, колко малко ни трябва, за да сме щастливи в България, за да се радваме на всичко, което Бог е раздал щедро върху земята ни!
Живяля съм и далеч от тук, както много други мои сънародници. В модерен и просторен офис, с нова техника и кафе машина с капсули, за пъти по-висока заплата и пакет социални осигуровки… И там имаше безкрайни поляни, но бяха чужди, студени и дори зеленото не беше българско. И там имаше стада на паша, но звънците им не пееха, като нашите. Гледах през прозореца, но не виждах нищо да стопли душата ми.
Тогава затварях очи и картините нахлуваха в главата ми, като бързата вода на планински ручей се нареждаха една по една, от хубави по-хубави, звучни и истински! Виждах Балкана, Родопите, сгушените малки селца скрити в зеленина и прохлада и усещах мирисът на прясно окосено сено и дъхави билки. Чувах песента на славея и приглушения лай на куче някъде в далечината. Виждах как настъпва утрото и изсипва позлата върху каменните тикли на плевнята. И сякаш времето спираше ,за да се наслади на малките капки роса, блеснали като сълзици в тревата. Само петелът напомняше на времето да не спира,че стадата тръгваха на паша и пееха звънците от всички махали, докато се слеят и зазвучат в едно като симфоничен оркестър. Само блеенето на малките агънца се открояваше от съзвучието на чановете и внасяше нежност и умиление.
Миришеше на утро, на дъхава мащерка, здравец и прясна маточина… ухаеше на България!Там някъде се донасяше и миризмата на дом, на огнице и сухи чамови пръчки, на смола и на обич. Някоя раднобудна домакиня топеше масло за разточен клин. Виждах дъгата втъкана в престилката и и белите запретнати ръкави на ризата и.
Тогава ми ставаше по-леко… и извръщах глава от чуждите поляни пред прозореца на офиса, студени и далечни, покрити с мъгла, като в роман на Конан Дойл.Поглеждах скрито календара на бюрото и мислено зачертвах още един ден до полета ми за България.
Сега съм тук и дишам спокойно въздуха наситен с прахови частици. Потя се бавно в горещия агустовски ден на Пловдив и сякаш никога не съм била другаде освен тук. И в главата ми отекват думите на покойната ми баба: ”Върви, чедо, и виж. Много светове опознай и хората в тях, но винаги се връщай майци, от нашето по-хубаво няма, че каменят си тежи на мястото.”
Мариана Иванова, Пловдив
Като преводач по професия,мога да кажа, че за нас е най-важно работното място да е тихо и приятно, за да можем да се концентрираме в работата си и да предложим на клиентите си най-добрия продукт. В този смисъл си представям най-добрия офис на спокойно и уединено място в гората,с необходимите битови удобства и разбира се с верния и неразделен спътник на всеки преводач – лаптоп с интернет достъп.
С радост бих прегърнала идеята да работим с няколко добри сътрудника в такава среда.
Представям си,че нашият ден ще започва със здравословна традиционна българска закуска, кафе и чай, на която ще обсъдим задачите ни за деня и ще обменим идеи.
След това ще се отдадем на пълноценна работа под съпровод на горски обитатели –птиците, чието приятно чуруликане ще ни напомня за време, когато човекът е отделял повече време за красотата на природата и не му е бил необходим преводач, за да общува с нея.
Снимка: Ian Smithers
След края на работният ден можем да релаксираме,а в някои от дните да организираме езикови забавни игри, с които да научим чуждестранни гости на комплекса на малко български думи, ако желаят. Също бих предприела разходки сред близки села и бих разговаряла с интересни хора от този край – бих записала техните поучителни истории и непознати за мен думи и говори, тъй като българският език е толкова разностранен и многообразен.
Както казва Бранислав Нушич – „Народ, който не познава своето минало, трудно ще гради своето бъдеще.“ И мисля, че част от мисията на нас – лингвистите, е да съдействаме за запазване на българския дух и самобитност.
Юрий Стоянов
В разгара на лятото работният процес е хубаво да не спира или поне да не е чак толкова тежък. Да не е в задушната и пренаселена вече София. Летния ми офис бих го пренесъл някъде в планината. С гледки към просторните Родопи или пък сред красотата на най-водната планина Рила, или сред очарованието на пиринските върхове и циркусните магнетични езера. Разбира се, може и край морето с леко засипани крака в пясъка. Тук ще гледам слънцето, което всяка вечер залязва над хоризонта и протяга своите лъчи към мен.
Но не! Предпочитам в планината с безкрайните простори, хребети, гъсти гори, където небесното светило бяга, когато тръгне да си ляга, и става рано сутрин, като отново огрява всеки хълм, борче, полянка, къщичка, погледне през някой прозорец и събуди някой поспаланко. Тук прибяга зайче, там те погледне сърна, някоя дива коза подскочи, котка се сгуши край бяла стена на припек, да гледам комините да пушат от къщите наоколо. Много по-привлекателно е да си работя насред планинското море. Мислите в съзнанието ми идват по-бързо и творчество кипи в мен. Спокойствие и тишина ме обгръщат. Планината съм избрал за работно място. Тя ми дава сили, нужното удовлетворение.
Стана, направя крачка-две, събера билки, снимам някой кадър и седна отново на стола пред лаптопа, за да довърша някой текст, да го редактирам или да изпратя писмо по пощата до колегите. Уханието на цветята, жуженето на пчелите и мелодиите на щурчетата допълнително допринасят за нужната хармония. Мда, кафето се вари вече, закуската след малко е готова, представям си аз. Отдавна петелът ми отговаря, че денят е започнал. Птички прехвърчат и събират храна за своите малки, прелитайки оттук-оттам покрай стряхата на къщата. Усещам благоуханния мирис на изкъпани горски цветя и борова смола, навярно някой планинар взел за природен лек или неволно стъпкал. Ехе – долу по ливадите задрънчават звънци, стадо крави и овце са излезли вече на паша, кучета и овчари им подвикват и събират. Бистрите потоци бързат да се влеят в голямата река някъде долу в дълбоката пропаст. Върхове високи се извисяват над тази природна идилия, аз, загледан в тях, започвам с желание своята работа.
Слънцето вече е точно отгоре. Станало е обяд. Вкусната храна, приготвена в сърцето на планината, ме кара да си оближа пръстите. Аз си го представям така. Мирис на домашно приготвено ядене те връща в спомени от времето, когато си прекарвал със своите дядо и баба в родното село. Пресни зеленчуци и плодове от градината, сирене, кашкавал, мляко от стоката, която е там, зад къщата. Изсушена луканка, сварено месо, хваната и приготвена рибка. Баница, сладкиш. Айран, блага ракия, руйно вино. Блага дума, хубава усмивка далече от града.
Отново се върнах в реалността. Трудя се пред необятната природа и с удоволствие се наслаждавам на планинския въздух далече в Балкана. От летния ми офис.